сряда, 21 април 2010 г.

Като разстрел

Окапали са керемидите на къщата,
гредите и в небето са се врязали.
И нищо, нищо не изглежда същото,
освен звездите, струпали се на талази.


Дуварът сякаш ей сега ще падне,
крепи го само детското му минало,
а стане ли часът, когато да е пладне,
се вижда всички как са си заминали.


И ябълката с крушата не спори,
а уж е пролет и цъфтят цветята.
Пустеят в черно схлупени обори,
времето е спряло, нищо не пресмята.


Мълчи самò полето, тихо зеленее,
загледано във тишината на гората.
Самотен вятърът по пътищата вее
и плаче сгушена във слънцето лозата.


Чешмата пък напусто се разлива,
напукани от жажда гледат стомни.
В окото щипе нещо толкова парливо
и хлипат в него всичките ми спомени.


Замръкнало е селото в една минута,
която е закотвена, не иска да се сменя.
На пейката пред къщата говоря глухо,
с мълчание поредно тя по мене стреля.















Няма коментари:

Публикуване на коментар