Точно във сряда

“... Влюби се в четвъртък,
не, по-добре в сряда.
Хвърли самотата си,
пей и мечтай!”
Ивайло Диманов



Светът е прекрасен –
влюбвам се в сряда.
В дланта ми разцъфва
най-синя мечта.
Нечакана и безпощадна
нагоре полита,
извива се топла, като дъга.
Поглеждам след нея –
по-бяла от птица
високо в небето се рее,
мълком запалва
звездите с искрица,
подканва дъжда
в капчуците да се излее.

В очите ми светват
жълти светулки,
усмихват се, сякаш
дечица се смеят.
Мечтите
превръщат се в люлка,
чувствата в тях се люлеят.
Малко ни трябва –
да повярваме само,
че в зимата лято посяда,
а крилете са просто
приятелско рамо
и светът е прекрасен,
и е прекрасен точно във сряда .

Името ти във камбанен звън

В памет...


Понякога ще слизаш във нощта –
невидимо, с най-тихите си стъпки
и вятърът ще бъде твоята ръка,
от ласката навярно ще потръпвам.

Понякога ще бъдеш мъничка сълза –
такава крехка, топла и обичаща,
в лъчи ще те познавам в утринта
или в смеха на внуците надничаща.

Понякога ще се превръщаш във покой,
когато аз ще бъда много уморена
и имам нуждата от рамото на свой
за утрето, където да съм устремена.

Понякога ще те откривам в есента,
във жълтото на тъжните треви,
във вечерната ми, трудна самота,
в която твоята свещичка ще гори.

Понякога до късно ще говоря с теб
и ще се надявам много да ме чуваш,
ще премахна тази мъчна дума “без”,
защото във сърцето съществуваш.

Понякога ще искам всичко да е сън
и ще се питам даде ли ни прошка.
Ще чувам името ти във камбанен звън.
За него, мамо, нямаше отсрочка.

Тогава не заплаках

Харманът опустя. Тогава не заплаках.
Каскетът ти и ризата остана, дядо.
На портата отново чуках и почаках,
но този път не ме посрещна баба.

Пердетата са други зад стъклата.
Момиченце играе като мен на двора,
с две плитки, сякаш снопче от житата.
На пейката отново чуруликат хора.

Ръждивото резе заяло. Като някога.
Не стигнаха ръце да го оправиш, дядо.
Не пускаше от там да влизат всякакви,
но чуждите изнесоха с ковчега баба.

И само час до два за нея поговориха.
A аз ги слушах подпряна на стената.
След чашката за себе си заспориха.
Глуха за горчивото остана махалата.

Наводни ме суша, когато ви погребвах.
По-силни очите ми от вятър бяха, дядо.
По ръцете днес е пръст. Нали я гребах.
И плача, както щеше да заплаче баба.

Чужда съм и аз. Останах пред вратата.
На стълбището има вече други хора.
Върху Госпада да хвърлям ли вината
или със кръстовете ви да си говоря?

Ще ме познаеш

Когато се завръщаш, стъпвай много тихо.
Нощта отдавна твоя аромат е уловила,
като вода са стъпките и в тях притихвам –
ухание, което във очите дълго съм таила.

Когато галиш ме, помни, недей забравя,
косата ми е вятър, стели се неуловимо.
Нощта прегръща ме и от луната сваля
сияние, в което ставам ласкава, любима.

Когато ме целуваш, вълна си представи
и сън по бряг, за който толкова си чакал.
Нощта по него ще чертае твоите следи
и във вълната ще откриеш ти ръката ми.

Когато ме сънуваш, в съня си ме мечтай,
от дъното на този сън да мога да поникна.
Нощта посрещне ли деня, ще ме познаеш,
щом видиш ме окъпана в лъчи и истинска.

На Caribiana (Тя)

Едно момиче се люлее на луната,
и всяка нощ във някого се влюбва,
а някъде над покривите на града
делникът във празник се изгубва.

Тя измисля някакви вълшебства,
паважите и се усмихват през деня,
дърветата и казват, че чудесно е,
когато клоните с косите и сплетат.

Едно момиче е отворило света си.
Поплувай, необятен е като море
и ще поискаш после да си птица
в нейното, отрупано с звезди небе.

Тя отдавна люби се със тишината,
под миглите я крие и я чува песен.
Все търси маргаритки из тревата –
слънчева, мечтателна и интересна.

Едно момиче прилича на вълна,
невидимо Тя влиза във съня ти
и някъде над покривите на града
топлина разпръскава от дланта си.

Едно почти тъжно стихотворение

Прегърнах тишината и се влюбих,
не знаех колко хубаво е да мълча,
да ровя в мен за всичкото изгубено.
Усмихвам се – не мога да го уловя.

Ти, Тя, Той изглеждат като грешки
и искат да поемат с мен по моя път.
Взирам се в очите за човешкото,
а Те не пускат никого. Навярно спят.

Обаче нощем никъде не ми се ходи.
Тихо е, тогава и на мене ми се спи.
Не искам пак да ми звънят тревоги
и без това приличам само на тъги.

Казват вчера, че била съм обич.
Хладно е и днес завивам се с нощта.
Не ми пречете на сълзите, моля!
Нека тишината ме послуша как боля.

Всичко преминава

Малко ли, кратко ли, с дъх на череши,
ти ме поглеждаше, аз се усмихвах.
Здрачът ли, плачът ли, все нещо шумеше.
В шепи разляна тихо притихвах.

Вечно ли, грешно ли, след тебе остана
око на луна и пожълтяла тетрадка.
Писах ли, сричах ли, все така разпиляна
не можах да забавя своята крачка.

Уморен ли, без мен ли, веднъж се отрече.
Отесняла ти беше малката стая.
Как ли, кога ли, топлото в тебе изтече
през пръстите – няма как да узная.

Колко ли, много ли, парче от сърцето
търкули се след твоите стъпки.
Влажно ли, прашно ли, всичко отнето
заприлича на дълго бродирани кръпки.

Ново ли, скоро ли, в мен се завърнах.
Не можах да се дам без остатък.
Горчиво ли? Тръпчиво преглътнах.
Животът е рошав и толкова кратък.

Да подарим и благодарим

Небето днес безкрайно синьо,
попаднало е във очите на деца,
а слънцето звъни така игриво
във шепата на малката ръка.

Оранжево хвърчило е понесло
на крилете детските мечти
и колко чисто, звънко, песенно
момче момиче за ръка държи.

Отново влюбена е тишината
във ведър и накъдрен смях.
Отбулена от облаци зората
разлива своя нежно-розов цвят.

Рисунки пъстри по асфалта
разкриват приказните светове.
Едно балонче или пък близалка
усмихват всяко детско личице.

Да ги подарим и благодарим
на тези чисти, бели същества,
че в този свят така раним
и са надежда, и са светлина.

По средата

Не се научих
никога да тръгвам,
когато залезът вещае нощ
и първата звезда нащърбено
светлее някъде,
и се забива във небето като нож.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато блъскаше дъжда в стъклата,
а вечерта – пореден съдник
без милост
скърцаше по края на мечтата.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато виждах празно във очите
и бялото във всички орбити
е само кърваво
като забит пирон във дните.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато можех само да прощавам
и ослепявах, без да виждам
пътеката за връщане,
там, където можела съм да оставам.

Нещо за бижутата

Не нося пръстени, а само обеци
(след сватбата халката си погребах).
Ушите ми продупчваха сплетни.
Сергията бе там. Във нея гледах.

Избирах си ги трудни по размер.
Златото изглеждаше ми скъпо.
Ядосвах се когато някой беше взел
недостижимата, без свян, триръко.

Синджира с кръста в мамини оставих
(нали и до сега не ме е кръстила).
За първи път, когато го поставих,
закопчалката му беше вече скъсана.

Не помня. Нямала съм още и една -
баба подарила ми е златни трепрушки.
Разказваше – ушите ми пробила е сама
(нямало е пистолети, нито пушки).

В Неделя (а и тя така се казваше),
денят, във който ходи се на църква.
Непокорна бях. Но не ме наказваше,
трепетът им в мен да не помръква.

Но помня. Миг преди да се спомине,
мъчно обеците си свали и ми ги даде.
Треперушките в сърцето си прибрах
Разбрах, че слънцето умира и по пладне.

Не нося пръстени, а само обеци.
Едничките ми скъпоценни са от баба.
Трепетът на детските понякога боли.
Търпя. Тогава слънцето при мен посяда.

Небе, усмихнато във стих

Вятърът разбъркал е косите
и студено е във есенната нощ.
Някак тъжно си отиват дните,
не питат добър ли си или си лош.

След тях остават куп въздишки
и недописани със стихове листа.
Неразгадано скриват се усмивки -
самотно, в дебрите на вечерта.

Светлините бавничко догарят
като рефрен от стара песен.
Спомняш си, а споменът изгаря
хубавото от живота ти нелесен.

Забързано потапяш се в съня,
сънуваш изваян от копнежи лик.
Спокойно ти е, вече си си у дома,
сънят е твоят чакан, звезден миг.

А утрото е с аромата на кафе,
отново листите в ръце държиш.
Виси над тебе синьото небе -
лъчисто и усмихнато във стих.