сряда, 21 април 2010 г.

Като разстрел

Окапали са керемидите на къщата,
гредите и в небето са се врязали.
И нищо, нищо не изглежда същото,
освен звездите, струпали се на талази.


Дуварът сякаш ей сега ще падне,
крепи го само детското му минало,
а стане ли часът, когато да е пладне,
се вижда всички как са си заминали.


И ябълката с крушата не спори,
а уж е пролет и цъфтят цветята.
Пустеят в черно схлупени обори,
времето е спряло, нищо не пресмята.


Мълчи самò полето, тихо зеленее,
загледано във тишината на гората.
Самотен вятърът по пътищата вее
и плаче сгушена във слънцето лозата.


Чешмата пък напусто се разлива,
напукани от жажда гледат стомни.
В окото щипе нещо толкова парливо
и хлипат в него всичките ми спомени.


Замръкнало е селото в една минута,
която е закотвена, не иска да се сменя.
На пейката пред къщата говоря глухо,
с мълчание поредно тя по мене стреля.















петък, 16 април 2010 г.

В нощта ме потърси

Ще изтичам боса по тревата
в най-лунната, безсънна нощ,
в ръцете си ще нося тишината,
в сърцето думите като откос.


И ако чуеш щурчовата песен,
попитай някоя звезда за мен
и вятъра попитай, ще е лесно,
докато не духа в бързащ ден.


Завесите попитай. Изтъняха,
опънати зад чакащо стъкло
и стълбите, които изсивяха,
котето до прага, свито на кълбо.


И пейката във парка питай,
навярно много ще ти каже,
птиците, които плахо ливат,
листата, разпилени по паважа.


Питай, но в нощта ме потърси,
очакването в себе си е скрила.
Само на разсъмване ме целуни
и замълчи, до мене щом заспиваш.









четвъртък, 15 април 2010 г.

Зад ъгъла


На улицата, в следващата пряка,
слънчевото зайче палаво се спря,
сгуши се в надвесената стряха,
и в очите на момче се припозна.

Трапчинково усмихна се момиче,
вятърът със клони се преплете,
облян от слънце облак се затича,
един поет пък подреди куплети.

Две птици тайно дадоха си знак,
алеята килим изплете от зелено,
по стъклото капки стекоха се пак,
а то им каза – Днес не сте студени.

Слънцето лъчите си разпръсна,
сякаш никога не срещало нощта.
Дланта на късен мъж погали дръзко
косите на една замислена жена.

Деца изтичаха в ръцете със балони,
зениците им чисти, все едно роса.
Засмяха се тогава сивите балкони.
Зад ъгъла показваше се пролетта.