неделя, 31 май 2009 г.

По средата

Не се научих
никога да тръгвам,
когато залезът вещае нощ
и първата звезда нащърбено
светлее някъде,
и се забива във небето като нож.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато блъскаше дъжда в стъклата,
а вечерта – пореден съдник
без милост
скърцаше по края на мечтата.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато виждах празно във очите
и бялото във всички орбити
е само кърваво
като забит пирон във дните.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато можех само да прощавам
и ослепявах, без да виждам
пътеката за връщане,
там, където можела съм да оставам.



сряда, 27 май 2009 г.

Нещо за бижутата

Не нося пръстени, а само обеци
(след сватбата халката си погребах).
Ушите ми продупчваха сплетни.
Сергията бе там. Във нея гледах.

Избирах си ги трудни по размер.
Златото изглеждаше ми скъпо.
Ядосвах се когато някой беше взел
недостижимата, без свян, триръко.

Синджира с кръста в мамини оставих
(нали и до сега не ме е кръстила).
За първи път, когато го поставих,
закопчалката му беше вече скъсана.

Не помня. Нямала съм още и една -
баба подарила ми е златни трепрушки.
Разказваше – ушите ми пробила е сама
(нямало е пистолети, нито пушки).

В Неделя (а и тя така се казваше),
денят, във който ходи се на църква.
Непокорна бях. Но не ме наказваше,
трепетът им в мен да не помръква.

Но помня. Миг преди да се спомине,
мъчно обеците си свали и ми ги даде.
Треперушките в сърцето си прибрах
Разбрах, че слънцето умира и по пладне.

Не нося пръстени, а само обеци.
Едничките ми скъпоценни са от баба.
Трепетът на детските понякога боли.
Търпя. Тогава слънцето при мен посяда.



вторник, 26 май 2009 г.

Небе, усмихнато във стих


Вятърът разбъркал е косите
и студено е във есенната нощ.
Някак тъжно си отиват дните,
не питат добър ли си или си лош.

След тях остават куп въздишки
и недописани със стихове листа.
Неразгадано скриват се усмивки -
самотно, в дебрите на вечерта.

Светлините бавничко догарят
като рефрен от стара песен.
Спомняш си, а споменът изгаря
хубавото от живота ти нелесен.

Забързано потапяш се в съня,
сънуваш изваян от копнежи лик.
Спокойно ти е, вече си си у дома,
сънят е твоят чакан, звезден миг.

А утрото е с аромата на кафе,
отново листите в ръце държиш.
Виси над тебе синьото небе -
лъчисто и усмихнато във стих.