Тогава не заплаках

Харманът опустя. Тогава не заплаках.
Каскетът ти и ризата остана, дядо.
На портата отново чуках и почаках,
но този път не ме посрещна баба.

Пердетата са други зад стъклата.
Момиченце играе като мен на двора,
с две плитки, сякаш снопче от житата.
На пейката отново чуруликат хора.

Ръждивото резе заяло. Като някога.
Не стигнаха ръце да го оправиш, дядо.
Не пускаше от там да влизат всякакви,
но чуждите изнесоха с ковчега баба.

И само час до два за нея поговориха.
A аз ги слушах подпряна на стената.
След чашката за себе си заспориха.
Глуха за горчивото остана махалата.

Наводни ме суша, когато ви погребвах.
По-силни очите ми от вятър бяха, дядо.
По ръцете днес е пръст. Нали я гребах.
И плача, както щеше да заплаче баба.

Чужда съм и аз. Останах пред вратата.
На стълбището има вече други хора.
Върху Госпада да хвърлям ли вината
или със кръстовете ви да си говоря?

Ще ме познаеш

Когато се завръщаш, стъпвай много тихо.
Нощта отдавна твоя аромат е уловила,
като вода са стъпките и в тях притихвам –
ухание, което във очите дълго съм таила.

Когато галиш ме, помни, недей забравя,
косата ми е вятър, стели се неуловимо.
Нощта прегръща ме и от луната сваля
сияние, в което ставам ласкава, любима.

Когато ме целуваш, вълна си представи
и сън по бряг, за който толкова си чакал.
Нощта по него ще чертае твоите следи
и във вълната ще откриеш ти ръката ми.

Когато ме сънуваш, в съня си ме мечтай,
от дъното на този сън да мога да поникна.
Нощта посрещне ли деня, ще ме познаеш,
щом видиш ме окъпана в лъчи и истинска.

На Caribiana (Тя)

Едно момиче се люлее на луната,
и всяка нощ във някого се влюбва,
а някъде над покривите на града
делникът във празник се изгубва.

Тя измисля някакви вълшебства,
паважите и се усмихват през деня,
дърветата и казват, че чудесно е,
когато клоните с косите и сплетат.

Едно момиче е отворило света си.
Поплувай, необятен е като море
и ще поискаш после да си птица
в нейното, отрупано с звезди небе.

Тя отдавна люби се със тишината,
под миглите я крие и я чува песен.
Все търси маргаритки из тревата –
слънчева, мечтателна и интересна.

Едно момиче прилича на вълна,
невидимо Тя влиза във съня ти
и някъде над покривите на града
топлина разпръскава от дланта си.

Едно почти тъжно стихотворение

Прегърнах тишината и се влюбих,
не знаех колко хубаво е да мълча,
да ровя в мен за всичкото изгубено.
Усмихвам се – не мога да го уловя.

Ти, Тя, Той изглеждат като грешки
и искат да поемат с мен по моя път.
Взирам се в очите за човешкото,
а Те не пускат никого. Навярно спят.

Обаче нощем никъде не ми се ходи.
Тихо е, тогава и на мене ми се спи.
Не искам пак да ми звънят тревоги
и без това приличам само на тъги.

Казват вчера, че била съм обич.
Хладно е и днес завивам се с нощта.
Не ми пречете на сълзите, моля!
Нека тишината ме послуша как боля.

Всичко преминава

Малко ли, кратко ли, с дъх на череши,
ти ме поглеждаше, аз се усмихвах.
Здрачът ли, плачът ли, все нещо шумеше.
В шепи разляна тихо притихвах.

Вечно ли, грешно ли, след тебе остана
око на луна и пожълтяла тетрадка.
Писах ли, сричах ли, все така разпиляна
не можах да забавя своята крачка.

Уморен ли, без мен ли, веднъж се отрече.
Отесняла ти беше малката стая.
Как ли, кога ли, топлото в тебе изтече
през пръстите – няма как да узная.

Колко ли, много ли, парче от сърцето
търкули се след твоите стъпки.
Влажно ли, прашно ли, всичко отнето
заприлича на дълго бродирани кръпки.

Ново ли, скоро ли, в мен се завърнах.
Не можах да се дам без остатък.
Горчиво ли? Тръпчиво преглътнах.
Животът е рошав и толкова кратък.

Да подарим и благодарим

Небето днес безкрайно синьо,
попаднало е във очите на деца,
а слънцето звъни така игриво
във шепата на малката ръка.

Оранжево хвърчило е понесло
на крилете детските мечти
и колко чисто, звънко, песенно
момче момиче за ръка държи.

Отново влюбена е тишината
във ведър и накъдрен смях.
Отбулена от облаци зората
разлива своя нежно-розов цвят.

Рисунки пъстри по асфалта
разкриват приказните светове.
Едно балонче или пък близалка
усмихват всяко детско личице.

Да ги подарим и благодарим
на тези чисти, бели същества,
че в този свят така раним
и са надежда, и са светлина.

По средата

Не се научих
никога да тръгвам,
когато залезът вещае нощ
и първата звезда нащърбено
светлее някъде,
и се забива във небето като нож.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато блъскаше дъжда в стъклата,
а вечерта – пореден съдник
без милост
скърцаше по края на мечтата.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато виждах празно във очите
и бялото във всички орбити
е само кърваво
като забит пирон във дните.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато можех само да прощавам
и ослепявах, без да виждам
пътеката за връщане,
там, където можела съм да оставам.