По средата

Не се научих
никога да тръгвам,
когато залезът вещае нощ
и първата звезда нащърбено
светлее някъде,
и се забива във небето като нож.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато блъскаше дъжда в стъклата,
а вечерта – пореден съдник
без милост
скърцаше по края на мечтата.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато виждах празно във очите
и бялото във всички орбити
е само кърваво
като забит пирон във дните.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато можех само да прощавам
и ослепявах, без да виждам
пътеката за връщане,
там, където можела съм да оставам.