Прегърнах тишината и се влюбих,
не знаех колко хубаво е да мълча,
да ровя в мен за всичкото изгубено.
Усмихвам се – не мога да го уловя.
Ти, Тя, Той изглеждат като грешки
и искат да поемат с мен по моя път.
Взирам се в очите за човешкото,
а Те не пускат никого. Навярно спят.
Обаче нощем никъде не ми се ходи.
Тихо е, тогава и на мене ми се спи.
Не искам пак да ми звънят тревоги
и без това приличам само на тъги.
Казват вчера, че била съм обич.
Хладно е и днес завивам се с нощта.
Не ми пречете на сълзите, моля!
Нека тишината ме послуша как боля.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар