неделя, 18 октомври 2009 г.

Тогава не заплаках

Харманът опустя. Тогава не заплаках.
Каскетът ти и ризата остана, дядо.
На портата отново чуках и почаках,
но този път не ме посрещна баба.

Пердетата са други зад стъклата.
Момиченце играе като мен на двора,
с две плитки, сякаш снопче от житата.
На пейката отново чуруликат хора.

Ръждивото резе заяло. Като някога.
Не стигнаха ръце да го оправиш, дядо.
Не пускаше от там да влизат всякакви,
но чуждите изнесоха с ковчега баба.

И само час до два за нея поговориха.
A аз ги слушах подпряна на стената.
След чашката за себе си заспориха.
Глуха за горчивото остана махалата.

Наводни ме суша, когато ви погребвах.
По-силни очите ми от вятър бяха, дядо.
По ръцете днес е пръст. Нали я гребах.
И плача, както щеше да заплаче баба.

Чужда съм и аз. Останах пред вратата.
На стълбището има вече други хора.
Върху Госпада да хвърлям ли вината
или със кръстовете ви да си говоря?