На Caribiana (Тя)

Едно момиче се люлее на луната,
и всяка нощ във някого се влюбва,
а някъде над покривите на града
делникът във празник се изгубва.

Тя измисля някакви вълшебства,
паважите и се усмихват през деня,
дърветата и казват, че чудесно е,
когато клоните с косите и сплетат.

Едно момиче е отворило света си.
Поплувай, необятен е като море
и ще поискаш после да си птица
в нейното, отрупано с звезди небе.

Тя отдавна люби се със тишината,
под миглите я крие и я чува песен.
Все търси маргаритки из тревата –
слънчева, мечтателна и интересна.

Едно момиче прилича на вълна,
невидимо Тя влиза във съня ти
и някъде над покривите на града
топлина разпръскава от дланта си.

Едно почти тъжно стихотворение

Прегърнах тишината и се влюбих,
не знаех колко хубаво е да мълча,
да ровя в мен за всичкото изгубено.
Усмихвам се – не мога да го уловя.

Ти, Тя, Той изглеждат като грешки
и искат да поемат с мен по моя път.
Взирам се в очите за човешкото,
а Те не пускат никого. Навярно спят.

Обаче нощем никъде не ми се ходи.
Тихо е, тогава и на мене ми се спи.
Не искам пак да ми звънят тревоги
и без това приличам само на тъги.

Казват вчера, че била съм обич.
Хладно е и днес завивам се с нощта.
Не ми пречете на сълзите, моля!
Нека тишината ме послуша как боля.

Всичко преминава

Малко ли, кратко ли, с дъх на череши,
ти ме поглеждаше, аз се усмихвах.
Здрачът ли, плачът ли, все нещо шумеше.
В шепи разляна тихо притихвах.

Вечно ли, грешно ли, след тебе остана
око на луна и пожълтяла тетрадка.
Писах ли, сричах ли, все така разпиляна
не можах да забавя своята крачка.

Уморен ли, без мен ли, веднъж се отрече.
Отесняла ти беше малката стая.
Как ли, кога ли, топлото в тебе изтече
през пръстите – няма как да узная.

Колко ли, много ли, парче от сърцето
търкули се след твоите стъпки.
Влажно ли, прашно ли, всичко отнето
заприлича на дълго бродирани кръпки.

Ново ли, скоро ли, в мен се завърнах.
Не можах да се дам без остатък.
Горчиво ли? Тръпчиво преглътнах.
Животът е рошав и толкова кратък.

Да подарим и благодарим

Небето днес безкрайно синьо,
попаднало е във очите на деца,
а слънцето звъни така игриво
във шепата на малката ръка.

Оранжево хвърчило е понесло
на крилете детските мечти
и колко чисто, звънко, песенно
момче момиче за ръка държи.

Отново влюбена е тишината
във ведър и накъдрен смях.
Отбулена от облаци зората
разлива своя нежно-розов цвят.

Рисунки пъстри по асфалта
разкриват приказните светове.
Едно балонче или пък близалка
усмихват всяко детско личице.

Да ги подарим и благодарим
на тези чисти, бели същества,
че в този свят така раним
и са надежда, и са светлина.

По средата

Не се научих
никога да тръгвам,
когато залезът вещае нощ
и първата звезда нащърбено
светлее някъде,
и се забива във небето като нож.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато блъскаше дъжда в стъклата,
а вечерта – пореден съдник
без милост
скърцаше по края на мечтата.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато виждах празно във очите
и бялото във всички орбити
е само кърваво
като забит пирон във дните.

Не се научих
никога да тръгвам,
когато можех само да прощавам
и ослепявах, без да виждам
пътеката за връщане,
там, където можела съм да оставам.

Нещо за бижутата

Не нося пръстени, а само обеци
(след сватбата халката си погребах).
Ушите ми продупчваха сплетни.
Сергията бе там. Във нея гледах.

Избирах си ги трудни по размер.
Златото изглеждаше ми скъпо.
Ядосвах се когато някой беше взел
недостижимата, без свян, триръко.

Синджира с кръста в мамини оставих
(нали и до сега не ме е кръстила).
За първи път, когато го поставих,
закопчалката му беше вече скъсана.

Не помня. Нямала съм още и една -
баба подарила ми е златни трепрушки.
Разказваше – ушите ми пробила е сама
(нямало е пистолети, нито пушки).

В Неделя (а и тя така се казваше),
денят, във който ходи се на църква.
Непокорна бях. Но не ме наказваше,
трепетът им в мен да не помръква.

Но помня. Миг преди да се спомине,
мъчно обеците си свали и ми ги даде.
Треперушките в сърцето си прибрах
Разбрах, че слънцето умира и по пладне.

Не нося пръстени, а само обеци.
Едничките ми скъпоценни са от баба.
Трепетът на детските понякога боли.
Търпя. Тогава слънцето при мен посяда.

Небе, усмихнато във стих

Вятърът разбъркал е косите
и студено е във есенната нощ.
Някак тъжно си отиват дните,
не питат добър ли си или си лош.

След тях остават куп въздишки
и недописани със стихове листа.
Неразгадано скриват се усмивки -
самотно, в дебрите на вечерта.

Светлините бавничко догарят
като рефрен от стара песен.
Спомняш си, а споменът изгаря
хубавото от живота ти нелесен.

Забързано потапяш се в съня,
сънуваш изваян от копнежи лик.
Спокойно ти е, вече си си у дома,
сънят е твоят чакан, звезден миг.

А утрото е с аромата на кафе,
отново листите в ръце държиш.
Виси над тебе синьото небе -
лъчисто и усмихнато във стих.