Приятелско

Дописвам те със края на ръката си
и скърцат думите по белия ми лист.
Текат в руслото си – като река са,
разбили водопадно последния си вик.


Измислиците били само временни –
прочетох го, но никога не го видях.
След време всичко в тях неверно е –
гложди във очите, сякаш гложди прах.


Идва тишината и всичките ú струни
една от друга някак по-беззвучни.
Късам и последните пресечни линии,
казвам си, че имала съм още да науча.


До следващия път когато ще напиша
(или не ще посмея) думата приятел.
До следващия... но сега въздишат
сълзи без адресат, където да ги пратя.


Прелиствам и последната ти страница
и без да се обръщам, тихо тръгвам
(последната сълза е крехка граница),
обърна ли се – знам – ще те прегърна.

Като разстрел

Окапали са керемидите на къщата,
гредите и в небето са се врязали.
И нищо, нищо не изглежда същото,
освен звездите, струпали се на талази.


Дуварът сякаш ей сега ще падне,
крепи го само детското му минало,
а стане ли часът, когато да е пладне,
се вижда всички как са си заминали.


И ябълката с крушата не спори,
а уж е пролет и цъфтят цветята.
Пустеят в черно схлупени обори,
времето е спряло, нищо не пресмята.


Мълчи самò полето, тихо зеленее,
загледано във тишината на гората.
Самотен вятърът по пътищата вее
и плаче сгушена във слънцето лозата.


Чешмата пък напусто се разлива,
напукани от жажда гледат стомни.
В окото щипе нещо толкова парливо
и хлипат в него всичките ми спомени.


Замръкнало е селото в една минута,
която е закотвена, не иска да се сменя.
На пейката пред къщата говоря глухо,
с мълчание поредно тя по мене стреля.

В нощта ме потърси

Ще изтичам боса по тревата
в най-лунната, безсънна нощ,
в ръцете си ще нося тишината,
в сърцето думите като откос.


И ако чуеш щурчовата песен,
попитай някоя звезда за мен
и вятъра попитай, ще е лесно,
докато не духа в бързащ ден.


Завесите попитай. Изтъняха,
опънати зад чакащо стъкло
и стълбите, които изсивяха,
котето до прага, свито на кълбо.


И пейката във парка питай,
навярно много ще ти каже,
птиците, които плахо ливат,
листата, разпилени по паважа.


Питай, но в нощта ме потърси,
очакването в себе си е скрила.
Само на разсъмване ме целуни
и замълчи, до мене щом заспиваш.

Зад ъгъла

На улицата, в следващата пряка,
слънчевото зайче палаво се спря,
сгуши се в надвесената стряха,
и в очите на момче се припозна.

Трапчинково усмихна се момиче,
вятърът със клони се преплете,
облян от слънце облак се затича,
един поет пък подреди куплети.

Две птици тайно дадоха си знак,
алеята килим изплете от зелено,
по стъклото капки стекоха се пак,
а то им каза – Днес не сте студени.

Слънцето лъчите си разпръсна,
сякаш никога не срещало нощта.
Дланта на късен мъж погали дръзко
косите на една замислена жена.

Деца изтичаха в ръцете със балони,
зениците им чисти, все едно роса.
Засмяха се тогава сивите балкони.
Зад ъгъла показваше се пролетта.

Точно във сряда

“... Влюби се в четвъртък,
не, по-добре в сряда.
Хвърли самотата си,
пей и мечтай!”
Ивайло Диманов



Светът е прекрасен –
влюбвам се в сряда.
В дланта ми разцъфва
най-синя мечта.
Нечакана и безпощадна
нагоре полита,
извива се топла, като дъга.
Поглеждам след нея –
по-бяла от птица
високо в небето се рее,
мълком запалва
звездите с искрица,
подканва дъжда
в капчуците да се излее.

В очите ми светват
жълти светулки,
усмихват се, сякаш
дечица се смеят.
Мечтите
превръщат се в люлка,
чувствата в тях се люлеят.
Малко ни трябва –
да повярваме само,
че в зимата лято посяда,
а крилете са просто
приятелско рамо
и светът е прекрасен,
и е прекрасен точно във сряда .

Името ти във камбанен звън

В памет...


Понякога ще слизаш във нощта –
невидимо, с най-тихите си стъпки
и вятърът ще бъде твоята ръка,
от ласката навярно ще потръпвам.

Понякога ще бъдеш мъничка сълза –
такава крехка, топла и обичаща,
в лъчи ще те познавам в утринта
или в смеха на внуците надничаща.

Понякога ще се превръщаш във покой,
когато аз ще бъда много уморена
и имам нуждата от рамото на свой
за утрето, където да съм устремена.

Понякога ще те откривам в есента,
във жълтото на тъжните треви,
във вечерната ми, трудна самота,
в която твоята свещичка ще гори.

Понякога до късно ще говоря с теб
и ще се надявам много да ме чуваш,
ще премахна тази мъчна дума “без”,
защото във сърцето съществуваш.

Понякога ще искам всичко да е сън
и ще се питам даде ли ни прошка.
Ще чувам името ти във камбанен звън.
За него, мамо, нямаше отсрочка.

Тогава не заплаках

Харманът опустя. Тогава не заплаках.
Каскетът ти и ризата остана, дядо.
На портата отново чуках и почаках,
но този път не ме посрещна баба.

Пердетата са други зад стъклата.
Момиченце играе като мен на двора,
с две плитки, сякаш снопче от житата.
На пейката отново чуруликат хора.

Ръждивото резе заяло. Като някога.
Не стигнаха ръце да го оправиш, дядо.
Не пускаше от там да влизат всякакви,
но чуждите изнесоха с ковчега баба.

И само час до два за нея поговориха.
A аз ги слушах подпряна на стената.
След чашката за себе си заспориха.
Глуха за горчивото остана махалата.

Наводни ме суша, когато ви погребвах.
По-силни очите ми от вятър бяха, дядо.
По ръцете днес е пръст. Нали я гребах.
И плача, както щеше да заплаче баба.

Чужда съм и аз. Останах пред вратата.
На стълбището има вече други хора.
Върху Госпада да хвърлям ли вината
или със кръстовете ви да си говоря?